Typecraft v2.5
Jump to: navigation, search

Difference between revisions of "Corpus:Болен здрав носи"

 
(9 intermediate revisions by the same user not shown)
Line 1: Line 1:
{{Source|author=Pavel Mihaylov|publisher=TCC|date=1800|place=Sofia, Bulgaria|editor=Pavel Mihaylov|type=fairy tale|article=Вървяла си лиса по пътя. Изведнъж - що да види - един дядо кара пълна шейна с риба. Дояло й се на Лиса рибка. Изтичала тя напред, проснала се насред пътя като умряла. Отишъл до нея дядото, а тя не се и помръдва. Побутнал я с камшика - не шава! "Ще стане хубава яка за шубата на бабата!"-помислил си той.<br>Взел лисицата, метнал я на шейната и седнал отпред.<br>Лисицата това и чакала. Озърнала се и почнала тихичко да хвърля рибата от шейната. Рибка по рибка - всичката риба изхвърлила и избягала. След това лисицата събрала рибата от пътя, прибрала се в къщи и седнала да яде.<br>Дошъл вълкът, потропъл на вратата, влязъл.<br>- Дай ми малко рибка, Лисо!-примолил се той.<br>Лисицата откъснала една рибя глава и му я хвърлила.<br>- Ох, че вкусно, Лисо! Дай ми още!<br>- Я го виж какъв е готован! Налови си сам и яж!<br>- Но аз не мога!<br>- Я го гледай! Аз как си налових! Иди на реката, мушни си опашката в дупката, стой и си повтаряй: "Ловете се, рибки едри, ловете се рибки дребни!" И рибата ще се натрупа по опашката ти.<br>Хукнал вълкът към реката, мушнал опашката си в дупката и занареждал:<br>- Ловете се, рибки едри, ловете се рибки дребни!<br>Дотичала и лисицата, почнала да обикаля около вълка и да нарежда:<br>- Мръзни, мръзни, опашко! Мръзни, мръзни, опашко!<br>- Какво говориш, Лисо?<br>- Помагам ти, Вълчо, гоня рибата към опашката ти!<br>А студът ставал все по-силен и по-силен. Замръзнала здраво вълчата опашка. Тогава лисицата извикала:<br>- Ха сега, тегли, Вълчо!<br>Дръпнал вълкът опашката си, но не могъл да я изтегли. "Брей, колко много риба се е наловила, не мога да я изтегля!"- мислел си той.<br>Цяла нощ прекарал вълкът на реката, зъзнал, мръзнал, дърпал, теглил, но не могъл да си изтегли опашката.<br>На разсъмване дошли жени от селото да си напълнят вода. Видели вълка и се спуснали да го бият с кобилици, с ведра - кой с каквото му попадне. Дърпал се вълкът насам-натам, докато откъснал опашката си и хукнал да бяга.<br>А през това време лисицата изяла всичката риба и поискала да си хапне още нещичко. Вмъкнала се тя в една къща, където стопанката месела хляб. Хапнала си хлебец, после завряла глава в нощвите. Полепило се тесто по очите и ушите й. Докато я усети стопанката, тя се измъкнала от къщата и - право към гората. Тича тя, а насреща й - вълкът.<br>- Ех, Вълчо, Вълчо! - завайкала се лисицата. - На тебе само опашката ти са отскубнали, а на мене главата ми счупиха. Виж, мозъкът ми изтече! Едва се мъкна!<br>- Я се качи на гърба ми, Лисо! Ще те заведа, накъдето си тръгнала!<br>Метнала се лисицата върху вълка. Тръгнали, а тя тихичко занареждала:<br>- Болен здрав носи! Болен здрав носи!<br>- Какво говориш, Лисо? - попитал вълкът.<br>- Бая си, Кумчо Вълчо, та да ми мине главата!<br>Стигнали до дупката на Лиса, тя скочила, мушнала се вътре, залостила бързо вратата и започнала да се присмива на вълка:<br>- Ха-ха-ха! Болен здрав носи! Кумчо Вълчо, Кумчо Вълчо, нямаш ни ум, ни разум!}}
+
{{Source|author=Unknown|publisher=http://www.slovo.bg/|date=2010|place=Sofia, Bulgaria|editor=Pavel Mihaylov|type=fable|article=Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.<br>Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:<br>— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?<br>— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.<br>— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.<br>— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.<br>— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.<br>— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.<br>Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:<br>— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!<br>— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.<br>— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.<br>Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:<br>— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!<br>— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.<br>Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.<br>Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:<br>— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?<br>Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:<br>— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.<br>Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:<br>— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.<br>— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.<br>Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:<br>— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.<br>Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:<br>— Болен здрав носи, болен здрав носи!<br>— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.<br>— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.<br>Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:<br>— Болен здрав носи, болен здрав носи!<br>— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!<br>А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:<br>Болен здрав носи, болен здрав носи!<br>Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:<br>— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...<br>Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:<br>— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!<br>И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:<br>— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!<br>Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.<br>Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.}}

Latest revision as of 16:35, 5 November 2010

Source information
Source {{{source}}}
Author/Creator/Speaker(s) Unknown
Editor/Recorded by/Broadcaster Pavel Mihaylov
Title {{{title}}}
Original language {{{Olanguage}}}
Date/Place {{{date/place}}}
Publisher http://www.slovo.bg/
Type fable
Annotator {{{annotator}}}
Contributor {{{contributor}}}
Corpus translator {{{corpustranslator}}}
Link to the annotated dataset {{{link}}}

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.
Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.
— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.
— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.
— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.
Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:
— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.
— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:
— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:
— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.
Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.
— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.
Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.
Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.
— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.
Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!
А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:
— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...
Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:
— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.